Когато започнах да снимам, бях изпълнена с много желание да направя добър кадър. Но много по-важно за мен беше, че това, което снимам, ми харесва, че по някакъв начин ме е докоснало. Радвах се, когато успявах да пренеса това чувство и на друг. Тогава нямах представа за основните принципи на фотографията, не разбирах много добре дори настройките на фотоапарата си. Но се забавлявах. И харесвах снимките си. И снимах много...
После дойде форума. С течение на времето научих доста повече за хобито си и се наслаждавах на много красиви снимки, но...правени от други хора. Започнах да виждам, какво им липсва на моите и да се стремя все повече към постигане на някакви "критерии". Колкото повече ги доближавах обаче, толкова по-малко имах желание да споделям с другите своите кадри. Харесвах ги все по-малко. Започна да изчезва чувството на удовлетвореност, когато заснемеш нещо, което те е развълнувало. Защото бях започнала постоянно да мисля какво ще кажат другите за работите ми. Разбрах, че няма да стана велик фотограф, вероятно нито дори добър такъв. И малко по-малко започнах да изоставям фотографията, защото не можех вече стински да й се наслаждавам. Започнах да се дърпам от баналните категории като пейзаж,природа, макро, въпреки, че в тях намирам най-голяма радост поради простотата на съвършенството им. А фотографирането на други аспекти на живота винаги е било свързано за мен с определена настройка на духа, която изчезваше от неудовлетвореност...
В момента се опитвам да махна оковите, които сама си поставих. Защото няма как да израстнеш, ако не се занимаваш постоянно с нещо. А няма как да се занимаваш постоянно с нещо, ако не намериш начин да извличаш удоволствие от него. А с удоволствието идва и страстта. Only with passion we can be original.
